стъпка в пустиня съм,
син на скитащ номад-
тих
както тиха е пустощта
в очакване да бъде избродена,
сух
както сухи са тетивата на лък-
сухожилия сухи и жилави.

невзрачна следа съм,
износена и родена от майка,
която говори единствено
с влагата проблясваща в погледа
и те чува дълбоко в косата си

стъпка в пустиня съм,
невзрачна следа из-оставена-
живот погълнат от пясъка,
живот носен от вятъра,
по-траен от спомен,
по-плътен от камък...

този който бе и този който би
са двамата пияници без име
които се събират всяка нощ
във кръчмата
наречена на мое име

ням
сам
студ
вечер е
тих
пуст
стих
есен е

3 кюфтета изядох след работа
3 бири изпих и 3 пъти плюх
работник след работа сред работници
наедно ругахме по шефове
за 30 драгоценни монети на надница

уригнах се гръмогласно
а сетне ги питах
що жалите за исус
познавате ли делата му
що е направил за вас
защо не го продадете викам
един ден работа ще ви струва
ще го продадем казват
щом е за един ден работа
а той- шефчето-
продължава все така смирено да гледа
в синьо размит
остарял татос
от мръсното рамо
на най-бедния циганин

есента е като река. измива всичко с красивата си монотонност. чист и спокоен посрещам зимата. и есента и реката пеят една песен. само имената им са различни- вятър и пъстри листа; разливане на вода. дъжд.

големият брат всичко видял
малкият от никого не видян

късче земя притежавам
необятно поле със възможности
в него глухо отеква подобно на олио
несекващия тътен е жегата
тих реквием тананикан от огъня

нередовни пътници
возим се вред с другите
без билет
за голямото представление
воайорстваме
скрити зад думите

всеки слънчев следобед
мъртво спокойствие
ме издебва зад ъгъла
и е толкова топло и сухо
и всички се влачат
катко биха се влачили
момент преди бедствие
и момент след като то се е случило
и тихи са
по-тихи от умрелите риби
изхвърлени на паважа
а лошите мисли
бавно прокрадват се
на сянка в главата ми
и оплакват с траурни песни
доброто ми сутришно настроение
тогава единственото спасение
да избягам и да намеря прохлада
е да изпразня главата си
и да се слея с тегавината

привлечен от червено озарение
приел повелите на вятъра
във тиха буря съм въвлечен

в която

когато под опека на дъжда
северния вятър носи топлина
по мокрия асфалт рисувам с линии
моят образ на света

сутрин е алено
вечер е алено

една крачка преди
една мисъл след
спирам
в очите й- въздържам се
за нея- не знам какво искам
за себе си-
преследвам собствените си цели

отвъд витрините виждам единствено себе си

цял- слух съм
сам- дъжд съм

полен

брулил го вятъра
и в ароматен повей после се слели
ала с отмирането на бурята
бил изоставен
и плакъл той
редом с дъждовните капки
търсил утеха в земята
единствен приятел
за него оставала влагата
така под светлината на нощните лампи
в бледожълти блудкави очертания
вещае той Края на локвите
а пресъхвайки нашепват му те
мъртъв си
няма да чуеш повече вятъра

мракът в края на тунела ти
отсъства тази вечер

събличам смисъла на думите
тих в самотно облекчение
зашил съм устните на мислите
и водят ме
нюансите на формите
присъщи на компасът ми
снабден единствено със две посоки

север е желана дестинация
посоката към сънища
...по горе
погледна ли на юг
не виждам по-далече от краката си

на игра като на игра

тихо е както тиха е чашaта
момент след последната глътка
момент преди да бъде захвърлена
в ъгъла
в мига когато облизвам си устните
и поглеждам как бавно и мазно
към дъното се стича отровата
тихо е
и в липсата
усещам
как стремглаво
над мен надвисва Неделята

всяка вечер
прибирам се сам
и мечтая
завърнал се вкъщи
погледнал леглото
теб да намеря
-
отвивам постелята
но вместо теб
сънищата прегръщам

неделя

н

н

н

н

н

н

на тихата

зглеждах се в облаци
а ти привърза ме с плитки
към влажната сласт на пръстта
нереално е всичко
като цвят бял люляк
подобно тиха река
в неделен следобед
потъвам
и реем се после
свежи зелени листа

със стъпка
по-тиха
от походката
на мъртвата котка
навлиза гневът във главата ми
с бяс заразен сън
чист във устата си
пяна в стомахът ми

когато погледна ръцете си
вече не виждам моите

влажна тъгата ми
в тихо неделие
кондензира в главата ми

мълвят рибите
в тишината на сенките
мъртви са птиците

сам
в сън
съм

и не им вярвам
нито на теб
нито на птиците

прах
при прахта
съм
плът
във плътта
нескрита за другите

родил се
и хванал съдбата за шията
и нейните парещи жили
прокопали канали в ръцете му
дълбоковдълбани пътеки
почти без разклонения
примирил се
и чакал
да бъдат те извървяни
но нещо във него
тайно се счупило
нищо никъде
не се губи
и докато спокойно
вървял той по пътеките
вените търсещи пръстите
започнали да набъбват
и колкото по-хладно приемал каналите
толкова по-топли били пръстите
-
дълбоки и ясни канали
втъкала съдбата във дланите
но сърцето му компенсирало
с многоброй криволичещи вени
преплетени една върху друга
по повърхността на ръцете му

повей на думи
дни на промени
силните дни
се размиват
в безграничното време

говоря те.
а ти чуваш само шума от спуканите мехурчета на речната пяна в устата ми.
глдеам те.
а не виждаш цветната мозайка от камъчета в очите ми,
пораждащи спираловидните завихряния на повърхността.
знаеш ли в каква посока изтичам изобщо?
вир ли съм, или бързей?

на черна страх стри
отровните нишки
на безплодните мисли-
кухи фантазии
на сакати надежди.
и после приготви отвара
една част ми даде
да здържа под езика
другата втри в лявата зеница
а после затананика
приспивна мелодия
на сутринта бях вече повърнал думите
и не виждах какво има вляво от мене
и само усещах присъствие

две очи имам тютюневи, две истини.
едната с ближния за хляб размених.
другата стрих и свих на цигара.
и сляп приседнах на камъка до змията
и разчупих хляба на три къшея-
за мен, за ближния, за змията.
и тримата се нахранихме. после
сляп но сит запалих цигарата.
нея запазих за себе си цялата,
защото така са ме учили ближните:
на гладен стомах не е хубаво да се пуши

една сутрин той се събуди и видя на тавана над него изписано с цвят на тютюн:
аз съм по-големият брат на Малкия принц. името ми е Меланхолия.
какво непривично име за момче, помисли си,
какво от това, аз съм принц, братът на Малкият принц, и също като него си имам планета, синя планета, нямам Роза, но имам Поле от жълти макове.
вечер той ги целува по цветовете преди да заспят. после вдишва жълтия им прашец и мечтае- цветни фантазии, в които преобладава червеното.
червен плюш. червени течности. червено около цветното на очите. брат му и русите му коси оцветени в червено. червените коси на червената Роза. ах Роза, но аз имам моята Поле от жълти макове.
не. сутрин. отново.
едно от кокалчетата за предричане на ористниците липсвало при раждането му.
сякаш винаги нещо ми се изплъзва; и оцвети половината макове в червено.
отново. да. вечер. да. тази вечер прашец от жълтите макове за оцеветени в червено фантазии. и, ах да, прашец от червените макове за убийството на оцветените в жълто вчерашни спомени.
една сутрин той не се събуди и не видя на тавана над него изписано с цвят на тютюн.
от оцветените в червено руси коси на брат ти заровени в синята почва на твоята синя планета се роди Поле от жълто-червени макове, братко.

във ритъма
на дъжд и пролет
през зимата
се раждат думите
и образи
на облаци
прииждащи от запад
първо перести и ефимерни
после черни
изпълнени със гръм
искри и стонове
пулсират жилите
в дисонанс със вените
във електиречесто
кроя емоции
със дим и течност
мъгла и мътни
шаблонът на творение
което с кал
в подобие на себе си
създавам
и двамата
в игра на сливане
си мислим огледалото
във ритъма
на дъжд по ламарина
изтича времето
светкавица
и гръм и трясък
в звука на счупено
облизвайки надлъжно ръбове
поглъщайки прозрачното
изтривайки обелките на спомени
броим парчетата на огледалото

с незабравимото непримирим сън

три думи погълнати
влага меланхолия тръни
три думи изречени
в поглед в премигване в взиране
в три думи изтрих времето
паяжината и паякът
спомени
три нишки в основата
сме аз ти-другите
-
намирах спокойствие в сънища
сега е нужно да създавам илюзии

в неслучването ни
ще се запазим вечно

това
което
никога
не е било
не ще и бъде
когато днес
е Без
то няма време

две огледала
с издрани до болка гърбове
от иглите на погълнати образи
две огледала
които почиват си в липса
и безкрай на възможност
две огледала
се оглеждат едно в друго
в отсъствие
изписано от неприсъствие на отражение
никой никога не ще я види

никой никога не ще я види
когато сме сами

из Как е, С. Бекет

без да знаем че всеки напуска винаги един и същ
отива винаги при един и същ винаги губи същия оти-
ва към този който го напуска напуска онзи който
отива към него нашата правда

***
ако приемем че като палачи имаме интерес да
останем на място то като жертви той ни кара да
потеглим

според тези две желания които се борят във вся-
ко сърце би било нормално второта да надделе до-
ри с малко

защото видяхме го още по времето на пътувания-
та и изоставянията единствено жертвите пътуват

палачите им са като вкаменени вместо да се хвър-
лят по следите им десен крак дясна ръка бутай дър-
пай десет метра петнайсет метра те остават там къ-
дето са били изоставени може би също резултат от
правдата ни

въпреки че и тя е донякъде намаляла
съдържайки за всеки един същото задължение
точно онова да бягаш без страх и да преследваш
без надежда

и ако в този късен час все още можеш да възпри-
емаш други светове

толкова справедливи колкото и нашият но не тол-
кова добре организирани

може би има един доста милостив за да приюти
местата където никой не изоставя никого не чака
никога никого и никога две тела не се докосват

и ако това може да ни се стори странно без про-
визии за да ни подкрепят ние бихме могли да се вла-
чим ей така по волята на страданията си събранни
на запад и стремящи се към едно несъществуващо
спокойствие

парата
отмила мръсното
от тялото
разсеяна
във огледалото
се единява
със стъклото
на прозорците
и в плод на гравитация
сълзи към тъмното
в бразди през черното
рисува линии
-
баркод
издялкан зад очите
маркира
спомени
и само светнати
под нежен ъгъл
говорят те
несбъдване

във липсите
погълнат
от отсъствие
на плът и дъх
и осезанието ти
се сблъсквам с себе си
безформен
жълт като тютюн
и плътен
в черното на зеница
дълбая в кал
повръщам тиня
изтривам сетива
без аромат
безчуствен съм
за полъх
единствен
в интуиция
гадая
неопределеното присъствие
на двамата ни няма днес-
ще се завия
с огледалото

ръцете ми нежни като сърцето ми

ръцете ми
наковалня са
любопитството-
чукове
гравирам нейните истини
черни и парещи
в месото
под ноктите
там в мекото
да бъдат запазени
за денят
когато в облак се превърна
с тях
да се привържа за земята
подобно на хвърчило
а северняк
се казва вече болка