бленувах яснота
а се оказа
че лъчите
по-неясни са
дори и от мъглата
и в слетлината
ще открия
по-явно от преди
колко съм погълнат
в празнота
погубен от ноември
облян във дим
прозрачен
в себе си
ефирен във плътта
все пак
се сблъсквам с другите

изгубих се
в ноемврийски мъгли
нощем
когато търсих Теб
а Теб бе липсата
а Теб
винаги те е нямало
прозрях
когато те презрях
преглщайки
същността ти презряла
живееща единствено в едем
а сега
разкъсвам се
между две истини
раздиран
от тяхната несъвместимост
и плът
а те живи са
тук и сега са
а не там някъде
и отсъстват
когато си тръгнат
а не като Теб,
която ми липсваше
във присъствието си
и бленувам по яснота
а мъгла съм
за себе си и за другите

***

Теб е празнота която
имам вляво от себе си

опитай с думи
да направиш трапанация
а после
в мислите да се пришиеш
и с поглед
избоди очите ми
преди да съм проникнал
в твоите
а в мен
с аритмия пулсират вените
но здраво завържи
ръцете ми
за себе си
и двамата ще затанцуваме

всичкото
в живото
относително
моят дом
за теб бе
убежище временно
което
затвори вратите си
цялостно
убих те
за да те забравя

сутришна меланхолия
в спиралите на кафето
изпразва от мисъл
и без това празната
неделна самотност
в пустотата
свободно е
да се разлееш навсякъде
невидим и тих като река
галейки бреговете на тротоарите
да измиеш
некролозно ненужните спомени
преди несъжалявайки
да изтечеш във каналите
там където таи се кафето

н.

мъгливи образи
с неясна влажна плът
поглъщат
героят от картон
под клоните
когато тихото
владее тъмното
във себе си
неделя е
без време е
потъвам в думите
а после
воайор за другите

вдишани през носа
изтрещели импресии
владеят главата ми
в хаотично мълчание
цял
поглед съм

а навън
образ в сам
сън

разлагат се
някъде в гърлото
думите
убити от мислите
миришат на гнило
как да общувам
със живите
без да усетят смрадта

намордник захапал
ням в огледалото
свободен във пръстите
изнасилвам клавишите
играя със себе си
а правилата са другите
олимпийци сте всичките
а аз съдията
и ще обръсна главата си
за да видите
голотата на моята истина

нежно изтръгни очите ми
преди да ги нанижеш
на карфици
през свитите зеници
в център- Красота
опитай се да препарираш
непознатият ми вид
не можеш
сам за себе си
се пазя целият
и заблуждаваш се
че полъхът във дробовете
е твой или на някого
безмерни глупости
и лудости
а ти
задоволяваш се със сянката
и сляпа си за светлината
без опити да видиш цялото
пъзелът да подредиш е невъзможно
а твоето парче го няма
защото ти не ме познаваш
а отказваш
целият да ме погълнеш
затова задоволявай се с отломки
убий с игли отделните ми части
за теб ще бъда сух и сбръчкан
до мигът когато
в прах не се превърна

цар съм на думите
владея ги в хаос
слуга съм на себе си
без господар
цензурират ме другите
просто присъствайки
и аз се разпадам във многото
за да им дам
каквото искат да чуят
защото в главата ми
пъзелът-
покрив с изпочупени керемиди-
редя според времето
а времето-
според себе си
а себе си-
според думите
а думите-
цар съм на думите

Нечленоразделна

имаш ме
единствено
в последните тласъци
когато е мокро
когато бяло e
когато е влажно
имаш ме
единствено
под божественият ми дъжд
когато посявам се в вятъра
имам те
единствено
когато прониквайки
те целувам отвътре
имам те
когато
моето тяло е в твоето тяло
*
през останалото време
бледнееш

ш., ре

пустотата прелива
през празното на очите ми
в безцелна разходка
аз простота сред прахта
моят зов е желание
а адресът ми временен
накъде?докога?
меланхолия
нека повървим заедно
погълнати от влажния въздух
хванати ръка за ръка

очите ми
зареяни в пясъка
а пясъкът-бял
а песъчинките-влага
морето ми-
бездънно като небе
хоризонтът ми-
синьо мълчание
в главата ми-
бегли отсъствия
в краката-
потъпкани спомени
свят съм аз
и свят е светът ми
бродя из него
с надеждата на удавник
а намирам
само части от себе си

мъгливи улици
мълчат в прегръдката
на лампите
в неясни очертания
калдаръм и криволичене
а аз съм сам
под сенките на стрехите
поел среднощното си бдение
откривам младости и хора
откривам град
откривам спомени забравени
които трябва да изровя

аксесоари за душа са ми
твоите отсъствия
изрязани прецизно
с нехайното ти не
процеждат се в мъглата ми
неясни очертания
и смеят се на себе си
докато не ги нахраня

възползвай се
използвай ме
докато можеш
и ми е угодно
защото
ритъмът ми е неравномерен
а силата ми е в несигурността
на спомените
в нехаен безпорядък са фрагментите ми
през пръстите изтичат образи
а теб те пазя в шепите
и отрежи си клепките
за да се взреш в очите ми
харесваш ли си сянката
спотаена в дъното на главата ми

препълнен с образи
преливащ в спомени
без бряг от сънища
се гмуркам в себе си
:и мътно е:
:без дъно съм:
с неяснотата си
наясно съм
.
елате с мен във кръчмата-
ще ви покажа.

все още
не познававм
несподелените сутрини
след
нощни експлоатации
...
ще ги науча един ден

омръзна ми да оценявам
ще ми се да повърна райската ябълка

бавен е моят дъб
бавен
като отсъствие на листа и вятър
а хората бързат
през вечерни улици и проблясъци
докато аз се прибирам към топлото
с празна глава
и пълна кутия цигари

пореден
студен
мокър и гнил
ден
с бегли опити
за пълнеж
с размисли
култура
и
пърдеж

пусто.
прашно.
вяло бяло.
сиво е.
нужди и
копнеж.
преходност? е мноо ясно, бате.
точка време с теб, точка време с теб1.
моята статика е перде на прозорецът ми.
отвъд него е мен-
бясна динамика.
паника!
тленни сме. тварни сте.
дръж се здраво, привържи се временно.
защото възелът на моето време е скрит под отсъствието му.
ти си време,
аз без време,
ти си бреме.
ти си
дупката в хоризонтът ми
през която ще мина
за да открия
поредния Аз
и ще е чисто пред пътя ми, защото път няма.
има само образи
фрагменти, малки лудости.
глупости!
ще изчезнете всичките, когато се примиря с себе си.
подреждай!
а после?
редът е плод на интерпретацията.
предай се,
продай се,
бори се,
примири се.
всички сте губещи във играта ми-
хаос във главата ми.

гледаше ме с желание
и си тръгна сама
а аз глупакът
не я последвах

дори младата вечер
мирише на зима.
тя гали дробовете ми
с бръснача на Окам-
всичко ненужно
бива отрязано.
накрая остава само мълчание-
всепоглъщащо отсъствие.

неопределана близост
мъглата е моят пътеводител
непосредствен контакт
и мълчание
аз, ти, ние
светата ми троица се разпада
не е едно, не е единна
сега съм сам
божият син
грешен сред грешници
готов да се жертвам за другите
срещу малко любов
продавам ли се
въобразявам ли си
играя си
моите малки мазохистични игрички
на сомоотричане
шизофрения
и идеализъм

благодарствено

тя си замина
с последния есенен вятър.
зима е.

пристрастяващо е,
когато загубиш времето си
дни, месеци, години-
празни цифри.
0,1,2,3,4
метри
от кинолентата в главата ми
е преекспонира
или недоекспонирана.
защото
отново съм прекалил в заблужденията си.
но нощните бдения
ми носят утеха.
а комините- разкривени призрачни силуети
протягат своите разклонени антени
към луната-тяхната вечна съблазън
тихо е тогава в главата ни
моята, моята, моята.
пристрастяващо е
когато загубиш времето си.
защото забравяш
какъв си бил
и какъв ще бъдеш
и си просто сега
и си просто неопределимо присъствие.

-имам чуството, че нещо съществено ми се изплъзва.
-сигурен ли си? защото може нещо несъществено да ти е излишно.

-имаш прекрасни очи.
-имам и прекрасна пишка, ако те интересува.

аз съм този, който рисува със думи не с образи. този който намери два тлъсти фаса между паважа, наричайки ги за успокоение преди нервните сънища. този който пак там по тъмните улици нощем си вярва колко е сам всъщност. този, който се пита виждаш ли и ти светлите облаци, чезнещи зад мрачните опушени полуразрушени сгради. сградите, които чезнат като облаците над тях, само че по бавно. чезнат по-бавно дори и от мен. аз съм този, който не знае граматика, но си вярва, че пише по-стойностно от повечето. който обича повечето, колкото и ги мрази. аз съм този, който не ръси, защото е поел отговорност за себе си, който сам за себе си е виновен. аз съм. никой не съм. дори себе си не съм. правя се както и другите, но поне си признавам. смешен съм колкото и останалите. лесно е да отричаш. лесно е и да проповядваш. аз предпочитам грешките. те учат. аз съм този, който е сам своето гео от моето его. който плаче, когато съзнае, че не иска да се продава. който знае, кога накърнява, а се прави на тъп гъз и лигава путка. и дразни. и мрази. и храни, но тайно, защото се прави на пич. и е пич. но все пак нещо му се изплъзва. през цялото време нещо му се изплъзва. аз съм. и никой не съм. и никого никога няма да бъда.никога. защото аз съм. никой не съм. и не спира да пише. нощ. сънища. пропасти. мисли. интересни са, тези дето теглят дебелата майна и спят по пещерите. нали. ебати яките хора. ебал съм им майките на всички, защото все още не съм ебал своята собствена майка. защото е смешна. защото и се присмивам. защото не й вярвам. за да съм я ебал. майка ви мръсна на всички. копеленца. аз съм този, който не съм и никога няма да бъда.

сън,
вън!
махни се-
крещя
във носа.
сън,
вън!
сутрин
парфюмът ми
е дим от тютюн.
ненавършил 23
вече съм медиум.
гадая за теб,
себе си
и всички останали.
става ми?
о
.
покажи ми своя нежен кръг
след като прережеш
центърът.
защото
златната среда остана
в устата
на бедната
мръсната
циганка.
среден път
няма!
нахрани ме
с още една крайност-
измама.

сутришна самозабрава
из-мъка от мен
зелен дим-помощ
а ръцете треперят
само за мен
ден
отново
последна глътка мастика
оранжево пред очите
студ под краката ми
шум във ушите
не.
пак.
да.
заеби това.
само за мен.
единствено за мен
лепкаво във гърдите
и сухо в устата
кръгове
пропаст
паст
и
неловкост
без център
без .