увлечен в спомена
на двамата ни няма днес
но има утре
се погубвам
в себе си с сега
въоръжен
обезкостявам спомени
до мекото на гнило
подлагам под главата си
наместо камък
и се оповавам
в тихото
с което ми говориш
процепи в безвремето
тълкувани с червеното
и думите и образии
области на другите
във несъгласие
се обладавам
сам за себе си повърхност
с неравности
рисувам пясични и замъци
и ще погълна
морска пяна
липсите
заключени във сол и влага
до пределите на точка
линиите ще се сливат
времето когато ще ни няма

уморени клепачи
бранят нежно правата си
пред студеното
вибриращо бръмчащо
на луминисцентната
бяла светлина
горд като гроб
червен поглед сте
неоправдани и неогладени
неогледни образи
родени под
плод на фантазия
мега-его заразен
събличащ форма
изтриващ смисъл
уморен поглед
гладна мисъл
фрагменти
като парчета на пъзел
рисуват основното ястие

някога две следи чертаят окръжност
където скитници вещаят
вятър и пясък
в море от възможности- невъзможен
и червен като облак прозрачен
потъвам без време и номер
някога някак си ще преоткрия дъното
твърдо като тиня и изгнили плодове
там в миризма на отлежало
ще преглъщам втеб и други
с думи образи и 5 квадрата с ръбове заоблени
до точка:

животът във книга
е като книгата на живота
сътворена в безброй страници
без заглавие автор или корици
свят изграден само в потенции
без номера факти и снимки
бяла е почти кръгла
избирам една страница
подходяща за теб и я изяждам
после преживям преживяванията
избирам една страница
откъсвам я
но вместо кръв
изтича нова книга
с корици заглавие и автор
с красиво изписани номера на страниците
текст и прочие за прочити
свят изграден само от спомени
връщам книгата-страница на старото й място
и отново всичко е бяло почти кръгло
единствен аз съм ръб и черен
всяка страница самостойна
всеки лист пълнота
без да е цялата книга
и все пак е цялата книга
книгата на живота
е като живот в книгата
ще ме познаете по маската от хартия

потъващ сън
в червеното
забравям себе си
със виното
-
събарям крепости
изваяни от пясък
сол и морска пяна
остават мидите
в които думите
приканват мен
да се прикрия
и притаен от влагата
да се превърна
в твърд седеф
за другите
непробиваем
-
но аз си пия виното
потъващ като сън
в червеното
забравящ себе си
и думите
позволено е на другите
да ме създават в крепост
от пясък, кост
и морска пяна

отлагащ времето
което чака
редом с неизбежността
на двамата ни няма днес
но има утре
-
предъвквам
бляскава до вчера истина
която само в болката остана
ще я преодолея за пореден
и последен път
-
представящ
как без пролет
замръзнали цветя се размразяват
в ухание на сливане на облаци
ще те желая

в мълчание
въобразих си
мъртва е критичността
в думите премерени
прикрих се
сред неяснота
мъгла
и спомени
-
промяна на вяъра-
вятърът на промята
ебал съм му мамата
-
с дъхът си
издувам платната на кораба
с умът си
рисувам следи във вълните
с очите
съзирам фар във очите ти
а разбивам се във скалите-
истини в плитчините
а водата-
давещ се във главата
-
когато без глас
зовеш помощ
ще съм удавник
живо-погребан
под излишните ти баналости
в крайности
забравил за острови
ще се рея сред обалци
вдъхващ чуждата влага

чакам
глъч пренебрегнал
подкрепян
от син дим
броя фасове
наместо минути
вдъх подир вдъх
глъдка след глъдка
по тих
и от на бирата
пяната
докато думите
са необходимости
вода са
за рибите
и страх
от себе си да забравя
прегазен от архетипове
се предавам
сам себе си да владея

като тиха
горчива утайка
мислите
потъват към дъното
облекли липсите
с думи и образи
там точките
властват над линии
а очите са
поглед във себе си
-
обичам
още преди
изговорени думите
с езика си
да разбърквам утайката
в спирали и облаци
творец съм на формите
убиец на смислите
живеещ във усета

в очите ми
оглежда се
слепотата
на голата истина
опипва
своите отражения
като изповедник
търсейки
желания
недооформени
в решения
които да погълне
и да повърне
през устата ми

по тихото
което е сред думите
ще те позная
във липсата на звуци
между фразите
и само поглед сме
тогава
две истини
горят в очите:
прах при прахта!
плът във плътта!

от точките ли
градим линии
или линиите
разграждаме в точки
-
дишаш ли
или се заблуждаваш
искаш ли
въобразяваш ли си
-
раста са
клоните
на дървото
зимата
мъртви
листа са
след есента
птиците

сега е кошница без дъно
сега
са думите
когато биват споделени
сега
е плод
на усета за полъх
сега-
в забравата
на усета и сливане
със полъха
на твоя вятър

сега
излизам
да скитам
и да рисувам
очите ти
върху гърба
на очите си
защото
в топлото на моята стая
усещам единствено
аромат на теб-и-дихание
но без полъх
който да гали
плътта ми

с корени
посяваш се
в илюзии
поникваш в страх
движение?
божествен-
вятърът-
отричащ нормите-
в кръвта
споделяна
плътта
на двама скитници
е полъхът
над бездната
безвремие
-
и когато
часовникът
отново запее
с блян по земя
с удоволствие
и в наслада
прицели се в сега
и стреляй
уби ли?
не?
а запита ли се
дават ли плод
палмите
в миражи родени

дъхът
е за да бъде
вдъхван
а не като илюзия
за проветрение
-
смея се
над себе си
още преди да извикам:
предизвикателство
защото знам
всеки мой предел
е мое отрицание
а всяко мое отрицание
възможността
в игра със себе си
да се надвия
един е губещ
един ще победи
промяна няма
няма Аз
и Ти
и Други
в началото бе То
в едно сме Ние
а после
нужно ли е
в съд да се засаждаш
който да се мъчиш
да пробиеш
с корени
когато с вятъра
свободна си да се посееш
в червеното
на нечий покрив

там и когато
са фикции
изтекли
през на времето
процепът
опъват платната
на кораба
а ти
вглъбена в посоката
забравяш
за на вятъра
силата-
тук и сега е ухание
полъх без дестинация
-
погълната
в влагата
като таблетка
разтваряш се
с очите си
се опитваш
до остров
да стигнеш
но виж
отразен в пяната
мой образ
ти сочи облаци
вместо острови
шепнейки
-
отрежи въжета
прегризи конци
изхвърли плътта
после забрави
за там и когато
остане
само тук и сега
преглътни
че растояния
никога не е имало
нито мостове
нито въжета
нито конци
в тук и сега
сме навсякъде и завиниги

с глава
ще счупя огледалото
в звука
на хрускащ леден сняг
преди
кръвта си да разлея
в аромат
на бадеми
и асфалт
във равнина
където няма стълби
а между бездните
опънати конци
наместо въжени
мостове
свързват крайности
в безкрай
за да се срещат
истини

отвъд
при мен
съм сам
обвит
във хлад
прегърнал
есен
-
предричам
аз
в забрава
-
котешки
следи
в снега
си ти
преди
да си
кристална

с мълчанието си
преобразяваш се
в кукла
тихо изстивайки
като вятър
и гладка повърхност
на огледало
са границите ти
изпотени
с дъхът ми
рисувам
със думи
по тях
автопортрети
на моите образи
ледени
за да стопя
вътрешността ти
катранена
и да я излея
в ушите си
ще ти се
да си форма
без съдържание
запечатана
като с восък
но взри се
в очите ми
виж как изтичаш
през своите

на инстинкти
осланям се
без да се плаша
и да трия
в главата си
вътрешен глас
мълчаливо
дърпа
мозъчни струни
нашепват желания
прът-кръг
пръст-лъст
престъпление
докато знам
повече
октолкото премълчавам
ще се храня
със сенките
в ъгъла
с бяло мастило
ще трия
по малко от смисъла
преди
разсеян в аромат
да ме погълнеш

бленувах яснота
а се оказа
че лъчите
по-неясни са
дори и от мъглата
и в слетлината
ще открия
по-явно от преди
колко съм погълнат
в празнота
погубен от ноември
облян във дим
прозрачен
в себе си
ефирен във плътта
все пак
се сблъсквам с другите

изгубих се
в ноемврийски мъгли
нощем
когато търсих Теб
а Теб бе липсата
а Теб
винаги те е нямало
прозрях
когато те презрях
преглщайки
същността ти презряла
живееща единствено в едем
а сега
разкъсвам се
между две истини
раздиран
от тяхната несъвместимост
и плът
а те живи са
тук и сега са
а не там някъде
и отсъстват
когато си тръгнат
а не като Теб,
която ми липсваше
във присъствието си
и бленувам по яснота
а мъгла съм
за себе си и за другите

***

Теб е празнота която
имам вляво от себе си

опитай с думи
да направиш трапанация
а после
в мислите да се пришиеш
и с поглед
избоди очите ми
преди да съм проникнал
в твоите
а в мен
с аритмия пулсират вените
но здраво завържи
ръцете ми
за себе си
и двамата ще затанцуваме

всичкото
в живото
относително
моят дом
за теб бе
убежище временно
което
затвори вратите си
цялостно
убих те
за да те забравя

сутришна меланхолия
в спиралите на кафето
изпразва от мисъл
и без това празната
неделна самотност
в пустотата
свободно е
да се разлееш навсякъде
невидим и тих като река
галейки бреговете на тротоарите
да измиеш
некролозно ненужните спомени
преди несъжалявайки
да изтечеш във каналите
там където таи се кафето

н.

мъгливи образи
с неясна влажна плът
поглъщат
героят от картон
под клоните
когато тихото
владее тъмното
във себе си
неделя е
без време е
потъвам в думите
а после
воайор за другите

вдишани през носа
изтрещели импресии
владеят главата ми
в хаотично мълчание
цял
поглед съм

а навън
образ в сам
сън

разлагат се
някъде в гърлото
думите
убити от мислите
миришат на гнило
как да общувам
със живите
без да усетят смрадта

намордник захапал
ням в огледалото
свободен във пръстите
изнасилвам клавишите
играя със себе си
а правилата са другите
олимпийци сте всичките
а аз съдията
и ще обръсна главата си
за да видите
голотата на моята истина

нежно изтръгни очите ми
преди да ги нанижеш
на карфици
през свитите зеници
в център- Красота
опитай се да препарираш
непознатият ми вид
не можеш
сам за себе си
се пазя целият
и заблуждаваш се
че полъхът във дробовете
е твой или на някого
безмерни глупости
и лудости
а ти
задоволяваш се със сянката
и сляпа си за светлината
без опити да видиш цялото
пъзелът да подредиш е невъзможно
а твоето парче го няма
защото ти не ме познаваш
а отказваш
целият да ме погълнеш
затова задоволявай се с отломки
убий с игли отделните ми части
за теб ще бъда сух и сбръчкан
до мигът когато
в прах не се превърна

цар съм на думите
владея ги в хаос
слуга съм на себе си
без господар
цензурират ме другите
просто присъствайки
и аз се разпадам във многото
за да им дам
каквото искат да чуят
защото в главата ми
пъзелът-
покрив с изпочупени керемиди-
редя според времето
а времето-
според себе си
а себе си-
според думите
а думите-
цар съм на думите

Нечленоразделна

имаш ме
единствено
в последните тласъци
когато е мокро
когато бяло e
когато е влажно
имаш ме
единствено
под божественият ми дъжд
когато посявам се в вятъра
имам те
единствено
когато прониквайки
те целувам отвътре
имам те
когато
моето тяло е в твоето тяло
*
през останалото време
бледнееш

ш., ре

пустотата прелива
през празното на очите ми
в безцелна разходка
аз простота сред прахта
моят зов е желание
а адресът ми временен
накъде?докога?
меланхолия
нека повървим заедно
погълнати от влажния въздух
хванати ръка за ръка

очите ми
зареяни в пясъка
а пясъкът-бял
а песъчинките-влага
морето ми-
бездънно като небе
хоризонтът ми-
синьо мълчание
в главата ми-
бегли отсъствия
в краката-
потъпкани спомени
свят съм аз
и свят е светът ми
бродя из него
с надеждата на удавник
а намирам
само части от себе си

мъгливи улици
мълчат в прегръдката
на лампите
в неясни очертания
калдаръм и криволичене
а аз съм сам
под сенките на стрехите
поел среднощното си бдение
откривам младости и хора
откривам град
откривам спомени забравени
които трябва да изровя

аксесоари за душа са ми
твоите отсъствия
изрязани прецизно
с нехайното ти не
процеждат се в мъглата ми
неясни очертания
и смеят се на себе си
докато не ги нахраня

възползвай се
използвай ме
докато можеш
и ми е угодно
защото
ритъмът ми е неравномерен
а силата ми е в несигурността
на спомените
в нехаен безпорядък са фрагментите ми
през пръстите изтичат образи
а теб те пазя в шепите
и отрежи си клепките
за да се взреш в очите ми
харесваш ли си сянката
спотаена в дъното на главата ми

препълнен с образи
преливащ в спомени
без бряг от сънища
се гмуркам в себе си
:и мътно е:
:без дъно съм:
с неяснотата си
наясно съм
.
елате с мен във кръчмата-
ще ви покажа.

все още
не познававм
несподелените сутрини
след
нощни експлоатации
...
ще ги науча един ден

омръзна ми да оценявам
ще ми се да повърна райската ябълка

бавен е моят дъб
бавен
като отсъствие на листа и вятър
а хората бързат
през вечерни улици и проблясъци
докато аз се прибирам към топлото
с празна глава
и пълна кутия цигари

пореден
студен
мокър и гнил
ден
с бегли опити
за пълнеж
с размисли
култура
и
пърдеж

пусто.
прашно.
вяло бяло.
сиво е.
нужди и
копнеж.
преходност? е мноо ясно, бате.
точка време с теб, точка време с теб1.
моята статика е перде на прозорецът ми.
отвъд него е мен-
бясна динамика.
паника!
тленни сме. тварни сте.
дръж се здраво, привържи се временно.
защото възелът на моето време е скрит под отсъствието му.
ти си време,
аз без време,
ти си бреме.
ти си
дупката в хоризонтът ми
през която ще мина
за да открия
поредния Аз
и ще е чисто пред пътя ми, защото път няма.
има само образи
фрагменти, малки лудости.
глупости!
ще изчезнете всичките, когато се примиря с себе си.
подреждай!
а после?
редът е плод на интерпретацията.
предай се,
продай се,
бори се,
примири се.
всички сте губещи във играта ми-
хаос във главата ми.

гледаше ме с желание
и си тръгна сама
а аз глупакът
не я последвах

дори младата вечер
мирише на зима.
тя гали дробовете ми
с бръснача на Окам-
всичко ненужно
бива отрязано.
накрая остава само мълчание-
всепоглъщащо отсъствие.

неопределана близост
мъглата е моят пътеводител
непосредствен контакт
и мълчание
аз, ти, ние
светата ми троица се разпада
не е едно, не е единна
сега съм сам
божият син
грешен сред грешници
готов да се жертвам за другите
срещу малко любов
продавам ли се
въобразявам ли си
играя си
моите малки мазохистични игрички
на сомоотричане
шизофрения
и идеализъм

благодарствено

тя си замина
с последния есенен вятър.
зима е.

пристрастяващо е,
когато загубиш времето си
дни, месеци, години-
празни цифри.
0,1,2,3,4
метри
от кинолентата в главата ми
е преекспонира
или недоекспонирана.
защото
отново съм прекалил в заблужденията си.
но нощните бдения
ми носят утеха.
а комините- разкривени призрачни силуети
протягат своите разклонени антени
към луната-тяхната вечна съблазън
тихо е тогава в главата ни
моята, моята, моята.
пристрастяващо е
когато загубиш времето си.
защото забравяш
какъв си бил
и какъв ще бъдеш
и си просто сега
и си просто неопределимо присъствие.

-имам чуството, че нещо съществено ми се изплъзва.
-сигурен ли си? защото може нещо несъществено да ти е излишно.

-имаш прекрасни очи.
-имам и прекрасна пишка, ако те интересува.

аз съм този, който рисува със думи не с образи. този който намери два тлъсти фаса между паважа, наричайки ги за успокоение преди нервните сънища. този който пак там по тъмните улици нощем си вярва колко е сам всъщност. този, който се пита виждаш ли и ти светлите облаци, чезнещи зад мрачните опушени полуразрушени сгради. сградите, които чезнат като облаците над тях, само че по бавно. чезнат по-бавно дори и от мен. аз съм този, който не знае граматика, но си вярва, че пише по-стойностно от повечето. който обича повечето, колкото и ги мрази. аз съм този, който не ръси, защото е поел отговорност за себе си, който сам за себе си е виновен. аз съм. никой не съм. дори себе си не съм. правя се както и другите, но поне си признавам. смешен съм колкото и останалите. лесно е да отричаш. лесно е и да проповядваш. аз предпочитам грешките. те учат. аз съм този, който е сам своето гео от моето его. който плаче, когато съзнае, че не иска да се продава. който знае, кога накърнява, а се прави на тъп гъз и лигава путка. и дразни. и мрази. и храни, но тайно, защото се прави на пич. и е пич. но все пак нещо му се изплъзва. през цялото време нещо му се изплъзва. аз съм. и никой не съм. и никого никога няма да бъда.никога. защото аз съм. никой не съм. и не спира да пише. нощ. сънища. пропасти. мисли. интересни са, тези дето теглят дебелата майна и спят по пещерите. нали. ебати яките хора. ебал съм им майките на всички, защото все още не съм ебал своята собствена майка. защото е смешна. защото и се присмивам. защото не й вярвам. за да съм я ебал. майка ви мръсна на всички. копеленца. аз съм този, който не съм и никога няма да бъда.

сън,
вън!
махни се-
крещя
във носа.
сън,
вън!
сутрин
парфюмът ми
е дим от тютюн.
ненавършил 23
вече съм медиум.
гадая за теб,
себе си
и всички останали.
става ми?
о
.
покажи ми своя нежен кръг
след като прережеш
центърът.
защото
златната среда остана
в устата
на бедната
мръсната
циганка.
среден път
няма!
нахрани ме
с още една крайност-
измама.

сутришна самозабрава
из-мъка от мен
зелен дим-помощ
а ръцете треперят
само за мен
ден
отново
последна глътка мастика
оранжево пред очите
студ под краката ми
шум във ушите
не.
пак.
да.
заеби това.
само за мен.
единствено за мен
лепкаво във гърдите
и сухо в устата
кръгове
пропаст
паст
и
неловкост
без център
без .

без думи
без мисли
без време-
отпечатък от мен
върху гърбът на календарът й

празни погледи
неми граници
кръгло сплескани цикли пред другите
а за мен екстремни емоции

погледът ми искрящ
отразен в пълната чаша
дъхът ми димящ
ме обвива в синя мъгла

мислите ми заплетени
пленени в меланхоличната музика
пръстите ми треперещи
галят чашата

не владееш патосът ми
остави ме сам в гробът ми

безжични връзки през нощта
сънища и свобода
***
цензурата на фрустрираното ми съзнание
е най-лошия ми кошмар
бих го убил, ако го срещна на улицата

притиска ми се
иска ми се
ще ми се
бленувам те
***
прекалява ми се
и притежава ми се

с теб съм под кожата ти
обърни очите си назад
погледни анфасът ми
пресъздай фантазиите ми

обичам се

мразят ме

обичат ме
мразя се

сам в себе си смисъл не виждам

дионисий приятелю

отвори на темида очите

за да види тя моите

а после...

*

несправедливо обезпечени

мислите ми

изтичат

в белите тласъци

хвани пътят между краката ми

той води право в душата ми

ще се ориентираш по знакът ми

той сочи към богът ти

там ще пируваме заедно

докато не изядем рибата

която ще пъхам в устата ти

изваяна, малката, розова

*

после мокри и слузести

ти ще затвориш вратата си

но аз ще изрина душата си

а знакът ми ще сочи надолу

към

дявола

кажи му свободни асоциации, а пък сексуалните препратки, ужасът в главата ми, чернобелите телевизори и мехурчетата във водата сами ще дойдат.

-казвам се ангина и те обичам до гърло. да, обичам да пием заедно, но не преглъщай толкова бързо, че ще те боли.любовта е бъбрек, предаването е в късния следобед на никой ден
- тя се казваше ангина. о мила моя, гнойна, обичах те в гърлото, когато ме преглъщаше целия. ще продам и двата си бъбрека, стига да мога да откупя себе си от дърветата в парка. тогава неделно следобедно ще те владея.
- пикая. мисля за себе си, ти си отиваше между краката ми, чакам да се върнеш по същия път, но продадох и двата си бъбрека, а сега? сега гной, дни и чужди дървета в парка. чужд.
-топло течащо от топлото между краката ми. то съсухря духа на другите вдървености. сам ли съм или със себе си. боли, когато привършвам и не помня за кой пореден напускам крепостта от краката ти. сбогом, мила моя. знам, че някъде сред гнойта помниш как ще се върна изправен.
- ще изстискам спомена за теб върху огледалото. там кой ще видя? теб или себе си, гной или нас заедно в това, което успяхме да съберем вдървени, преди да изсъхнем на вятъра...напусни крепостта ще се оттека така между краката на камъка, че да ми кажеш студено сбогом. само на мен или и на себе си...
- тръгвам си, преди да съм посял себе си. разораните полета зимата тръпнат в очакване.сбогом- без бог няма сбогом. дупката в огледалото напомня за тази в главата ми. ще вляза и в двете, преди да нахълтам с взлом в теб.без бог мълвя сбогом, а всичко което си мисля е бъди с нищото.
- чакам ранната оран как би нахълтал с острие или дъжд над мен. тръпна в очакване да разбера да те разбера като мълва да те усетя като пристигане и сбогуване едно и също с нищото и бъдещето.
- привечер съм локвата под краката ти. без време, без думи, без мисли. бъдещето и миналото са скрити зад твоето огромно его-сега. ако ми отвориш вратата си, ще те даря с моето нищо. то е влажно като гниеща шума. обичай го както обичаш твоето най-топло.