понякога
когато някъде
вратата се отвори
прозира
прашна нишка на съдбата
в която лунен повей ни втъкава
в едва отминалото време
на спомени за нещо липсващо
за нас
и нашето неслучване
сме отражението във реката
полетът на водно конче
едно листо огрява
звукът
на тишината
е спокойствие
да зная, че ни има
дори
когато ехо сме
на смътна сянка 
а вече сутрин е
но ти си част
от моето всеслучване
кога ли пак
копнежът за безвремие
вратата ще отвори
към стаята
в която сам съм
откровение