http://www.youtube.com/watch?v=47fBG6ig0Ng&feature=fvst

преди да замълча
и да преглътна
думите
и себе си
за да те следвам тихо
името ти
ще прошепна
есенно
и паяците ще изстенат
от зука
на как
се къса
паяжина
ще съм
началото
и краят ти
единствено
когато ме забравиш
белия
и сянката ми не изтриеш
и в липса ме превърнеш
(а тя ми дава думите)
а после избоди очите си
и сляпо нарисувай
"а мен ме няма никога
и никога не ще ме има"
на мястото
на моето отсъствие
в ден 7-ми
аз ще се завърна
и ще прозреш
че никога не ме е имало
защото
винаги съм бил
това което ти е липсвало
 

ням сън

в пуст град

сам съм

насред

сив прах

крив път

таи крах

на Анонимен.

брътвежи

пуст

дъжд

да

 вали

да

 те

 мие

сладка

вода

в

тихи

сълзи

да

тече

жълта

солена

река

влажни

чувства

бавно

да

влачи

насред

мокра

земя

пролет

без

време

да се отмие

душа

вечер

е време

да

пресъхнат

копнежите

п р о п а да не

лилава  е

 богинята

на моето

отсъствие

прикрила се

в цвета

на мрачна

тишина

и двамата

избягали

от своето

присъствие

във сън

привлечени

при сенките

градим

неслучването

на света

блян

облян

във свян

е

тих

безлик

и скрит

във мрак

син

в забрава

сън

преди

да съм

с лилава

есен

"по улици препускане

е бясно 

остава всичко 

назад

от себе си 

не ще...

не,

не мога

да избягам"

и бясно е

назадното препускане

по улици напред

от сянката

когато бягаш

и тясно е

дълбокото прегръщане

полепнала по теб

веднъж роден

лилавата богиня

зад теб завинаги

 ще е обречен ден

и сам
да те преследват
сред други
все ще се намериш

напред
от себе си да бягаш
а погледът
ледът
назад да гледа
отвъд демони
гризящи миналото време

ловец на пеперуди

а под полата спомените й прозират
между разтворените й крака
там ларвата
превърнала се в пеперуда
в миг разперила
е с гордост своите крила

а под полата спомените й прозират
на ясен сън са плод
и тихата тъга
и впримчен
съм
във мрежестата им утроба
а трябваше уж аз
със моя кеп сам тях да уловя

да се умориш сам
да почивате заедно
сам да починеш
прегърнал
собствената си глупост
преглътнал чуждата
и от двете отрекъл се
и с двете преспал
в кутията за изпращане
насред оплаквачите
забравили че изпращат
две себевлюбени глупости
и един отпочинал глупак
но отрекъл се

в сън
да се събудиш
посред нощ

насред сън
отново да заспиш

*
истини
изсънувани
а сетне
забравени
(под завивките)
за да бъдат
изстрадани
избудувани
позабравени

да се изгубиш в чекмедже
а в гардероб да те открият

на коледа е тихо и празнично
почти е като в неделя
само дето ти се обаждат по телефона
и те безпокоят за разните му там
празнични глупости

иначе

абе почти е като в неделя
ама не е чак толкова хубаво
все трябва да се преструваш
а аз искам само да прочета
къде се гмуркат патиците
като замвъзне проклетото езеро

мисъл
отвъд думите
смисъл
отвъд символа

крие се божият син
играе си
с децата на жмичка

в трева
полегнала
нагазила
река

бунтува
думата
вода

полегнала
в река
нагазила
до глезени
трева
е тя
във
бистрата
роса
и мие се
очи
тe
все
така
в
очакваНЕ
на
зимата
в земя
потънала
е тя
в забвение
покрита е
с цвета
на
есенни листа

а те
откраднали
дъха
на уморените
цветя

бездъх
е име
когато
сутрин
е време
в което
птиците не са това
което пяха

нощ
сън
*
*
*
*
*
*
нужди_____________________ и___________________ нужници
*
*
ТРЪН

на пук
изживян свян
стих
прочетен наопаки
взрян

във

зимата
задници
погледи
римата
циците
хората
зимата
къщите
лампите
тротоарите

трепетлив дим
във душата ми
монолог скок
във главата ми
мълчалив спад
на устата ми

спомени
позабравени
трепнат
в очакване
стари
приятели
eсенно
обновление
бленувано
избавление

разграбено
лятото
в спомени
позабравени
тръпнат
в очакване
стари
приятели
бленувано
избавление
есенно
обновление

със септември скитаме заедно

във сумрака на влажния град

и мълчим с разбирателство

като стари другари

които има  да споделят

тих е септември

с него тих съм и аз

двама неми побратими

заедно ще сме

                    до сетния час

..да се обичаме поне по време на рекламите..

кладенец

решен да си припомня
корена на моята рода
реших да се завърна
в утробата
на майката земя

спуснах се 10 метра надолу
навътре към най-тъмния страх
погълнат в уютната земна прегръдка
обгърнат от влажния син хлад
избягах
от горещия като ад свят

пуст стих изживян
в пустий вечерен трамвай
а е май

а е май
а се връщам от работа
заврян във вечерен трамвай
залят
с оглушително тракане
и отвлечен
в дълбините на хорската сган

там одавен
в ежедневния ропот
от нейните дребни проблеми
тя ме вика:
-ела, пресели се,
в нашето царство-без-свян

а е май

всеки ден изсънуван
всеки сън изживян

притъмня
изсветля
изгърмя
дъждът
заваля
спря

а сетне
славеите запяха

Сънят на Морфей

Действащи лица:
Държавата- една въображаема държава;
Голямата реформа- известна още като тихата революция;
Партията- управлявашият Държавата преди Голямта реформа;
Капиталът- новото име на Партията, прието след Голямата реформа;
Министерство на съня- министерство създадено след Голямата реформа;
Голямата Бедност- следствие от Голямата реформа;
Някой Друг- кооперация, упражняваща монопол върху покупко-продажбата, цензурата и манипулацията със сънища;
Г-н Формаджиев – министър в Министерството на съня и съименник на Морфей;
Морфей- бог на съня изобразен на герба на Министерството на съня;
Теньо Танатоса- директор на Някой Друг;
проформата за оставка- стандартна проформа за оставка;

Първо и последно действие:

МИНИСТЕРСТВО НА СЪНЯ- прочете за пореден път министърът титулния надпис на проформата за оставка. Скърши ръце, облегна се назад в черното дървено кресло, почеса пооплешивяващото си теме и въздъхна. Нима точно на него се случваше. Та нали точно той бе направил най-много за това министерство. Дори името му- Формаджиев, беше знак, че е роден за министър именно на това министерство. И докато такива мисли светкавично нахлуваха в главата на министъра, блъскаха се една в друга, а след това отстъпваха място на други, дори по-пагубни, Морфей, спокойно излегнал се на абаносовото си легло, обсипан с макове, продължаваше все така безразлично да го гледа от герба на министерството.

Изненадващо завесата се спуска и мъжки басов глас обявява антракт:

Но преди да продължа нататък може би е редно да поясня на тези, които за първи път чуват за това причудливо министерство, за какво точно отговаря то. Министерството на съня бе първото създадено веднага след Голямата реформа. Ако до преди това хорските сънища бяха народно притежание( да си кажа откровено- принадлежаха на Партията), то след Реформата те бяха обявени за свободнo частно достояние. Т.е. всеки гражданин получи правото да притежава свой собствен сън...разбира се, единствено ако можеше да си го позволи. Все пак Капиталът вече бе на власт.

Хубавите сънища струваха по-скъпо. Най-хубавите и най-скъпите сънища бяха достъпни за малцина- единствено сънища от този вид позволяваха на притежателите си да сънуват каквото пожелаят. Естественото нямаше гражданин на Държавата, който да не бленуваше за такъв сън. Но нека да обърнем внимание на едно дребно и почти незабележимо следствие на една дребна и почти незабележима поправка, направена в закона за сънищата след Голямата реформа. И така ... правото на всеки гражданин да притежава свой собствен сън не беше единствения резултат от обявяването им ( на сънищата) за свободно частно достояние. За това се изискваха пари, а Аз и Вие знаем, че след Големите реформи настъпва Голямата бедност. А по време на Голямата бедност бедните гледат да продадат каквото имат. А единственото, което имаха бедните, бе правото на свой собствен сън. Така че хората повсеместно започнаха да продават правото за свой собствен сън. Приходите от това не бяха чак толкова лоши. А в замяна Някой Друг избираше какво да сънуват. Естествено останаха малцина, непродали своя сън на Някой Друг.

Отново така изненадващо същият мъжки басов глас обявява продължението на първото и единствено действие. Извинява се учтиво, но неразбираемо. В поседствие се разбира, че забавянето е било заради отсъствието на едно от главните действащи лица с инициали Т.Т. .

- Оставка! Защо точно аз. И защо подяволите напоследък не си спомням нито един сън. Та аз съм министър на сънищата...и нали вложих всичките си излишни спестявания в това да сънувам каквото си поискам...ах тези кошмари, които ме глождеха след Голямата реформа, трябваше да ги разкарам...та нали лично Танатоса ми прададе съня...възможно ли е...няма как той да ме е преметнал....ах този мерзавец... с моя помощ се сдоби с Някой Друг, вярно, че без него сега нямаше да съм министър...министър пред оставка...колко нелепо...И всичко това, заради някакъв си мой кошмар...почти бях успял да го забравя с тези прекрасни лъскави нови сънища. Ах този кошмар... защо допуснах навремето Танатоса да ме убеди да прокарам тази проклета поправка в закона...та сега купувайки нов сън Някой Дург да изземва стария, да го съхнранява и пази класифицирано....глупости, пълни глупости- и докато така мислеше на глас г-н Формаджиев, той подписваше собствената си оставка, а Морфей, спокойно излегнал се на абаносовото си легло, обсипан с макове, продължаваше все така безразлично да го гледа от герба на министерството.

По същото време Теньо Танатоса даде интервю. В него той накратко и лаконично заяви че:
1. не е знае как е попаднала в медиите кошмара на г-н Формаджиев, информация иначе от строго класифицирано естество;
2. не знае кой би могъл да бъде “къртицата” ;
3. няма да коментира въпросния кошмар;
4. не знае нищо за участието на г-н Формаджиев в каквито и да било групировки и нищо за връзките му с Партията преди Голямата реформа;

КРАЙ

среда
без време
тук
в сега
облякла
тишина
на повея
на паяжина
среда
отвъд
снега
прикрит
в дома
ратворена
във спомени

а те
открехнати
с отломките
от сънища
погълнати
в съня
приятели
предадени
от егото
за свобода
на същото
обречено
от себе си

приятели
за прошка
съм
и сън
показа ми това
загдето съм сериозен

единствено
в среда
разкривам се
в средата на неделя
единствено
в среда
е без значение
дали бледнея

навън
тихо вали
сняг
вътре
тихо се сипят
мислите

и само сутрин е
небрежното начало на деня
а вече лутам се
сред мислите гадаещи нощта

една ли истина се мержелее
в едно червено питие
една ли светлина бледнее
във моето рубинено сърце

„Всичко, което ни дразни у околните, всъщност ни води към самоопознаване.“
К.Г.Юнг

сумрак
потреперване
хлад

пясък но влажен са чувствата разпилени
случва се някои да полепват за другите
без в това да има особена логика
или някаква връзка обгърната в мистика
и как само полепват мръсниците
в недодялана топка от настроения
която само се чудя къде да я дяна
с какво питие да преглъщам
и какъв дим е нужно да вдъхвам
пък и отдавна спрях да броя театралните представления
а все още се опитвам да напиша поемата
дето едва ле ще бъде написана някога
и най-вероятно ще бъде забравена
след като утихне и последното ръкопляскане
малко преди да пуснат завесата
*

мен вече ме няма
4 успоредни въжета
се сливат в безкрайността
на бездънната яма

„Да говорим се учим от хората, а да мълчим — от боговете.“
Плутарх

стъпка в пустиня съм,
син на скитащ номад-
тих
както тиха е пустощта
в очакване да бъде избродена,
сух
както сухи са тетивата на лък-
сухожилия сухи и жилави.

невзрачна следа съм,
износена и родена от майка,
която говори единствено
с влагата проблясваща в погледа
и те чува дълбоко в косата си

стъпка в пустиня съм,
невзрачна следа из-оставена-
живот погълнат от пясъка,
живот носен от вятъра,
по-траен от спомен,
по-плътен от камък...

този който бе и този който би
са двамата пияници без име
които се събират всяка нощ
във кръчмата
наречена на мое име

ням
сам
студ
вечер е
тих
пуст
стих
есен е

3 кюфтета изядох след работа
3 бири изпих и 3 пъти плюх
работник след работа сред работници
наедно ругахме по шефове
за 30 драгоценни монети на надница

уригнах се гръмогласно
а сетне ги питах
що жалите за исус
познавате ли делата му
що е направил за вас
защо не го продадете викам
един ден работа ще ви струва
ще го продадем казват
щом е за един ден работа
а той- шефчето-
продължава все така смирено да гледа
в синьо размит
остарял татос
от мръсното рамо
на най-бедния циганин

есента е като река. измива всичко с красивата си монотонност. чист и спокоен посрещам зимата. и есента и реката пеят една песен. само имената им са различни- вятър и пъстри листа; разливане на вода. дъжд.

големият брат всичко видял
малкият от никого не видян

късче земя притежавам
необятно поле със възможности
в него глухо отеква подобно на олио
несекващия тътен е жегата
тих реквием тананикан от огъня

нередовни пътници
возим се вред с другите
без билет
за голямото представление
воайорстваме
скрити зад думите

всеки слънчев следобед
мъртво спокойствие
ме издебва зад ъгъла
и е толкова топло и сухо
и всички се влачат
катко биха се влачили
момент преди бедствие
и момент след като то се е случило
и тихи са
по-тихи от умрелите риби
изхвърлени на паважа
а лошите мисли
бавно прокрадват се
на сянка в главата ми
и оплакват с траурни песни
доброто ми сутришно настроение
тогава единственото спасение
да избягам и да намеря прохлада
е да изпразня главата си
и да се слея с тегавината

привлечен от червено озарение
приел повелите на вятъра
във тиха буря съм въвлечен

в която

когато под опека на дъжда
северния вятър носи топлина
по мокрия асфалт рисувам с линии
моят образ на света

сутрин е алено
вечер е алено

една крачка преди
една мисъл след
спирам
в очите й- въздържам се
за нея- не знам какво искам
за себе си-
преследвам собствените си цели

отвъд витрините виждам единствено себе си

цял- слух съм
сам- дъжд съм

полен

брулил го вятъра
и в ароматен повей после се слели
ала с отмирането на бурята
бил изоставен
и плакъл той
редом с дъждовните капки
търсил утеха в земята
единствен приятел
за него оставала влагата
така под светлината на нощните лампи
в бледожълти блудкави очертания
вещае той Края на локвите
а пресъхвайки нашепват му те
мъртъв си
няма да чуеш повече вятъра

мракът в края на тунела ти
отсъства тази вечер

събличам смисъла на думите
тих в самотно облекчение
зашил съм устните на мислите
и водят ме
нюансите на формите
присъщи на компасът ми
снабден единствено със две посоки

север е желана дестинация
посоката към сънища
...по горе
погледна ли на юг
не виждам по-далече от краката си

на игра като на игра

тихо е както тиха е чашaта
момент след последната глътка
момент преди да бъде захвърлена
в ъгъла
в мига когато облизвам си устните
и поглеждам как бавно и мазно
към дъното се стича отровата
тихо е
и в липсата
усещам
как стремглаво
над мен надвисва Неделята

всяка вечер
прибирам се сам
и мечтая
завърнал се вкъщи
погледнал леглото
теб да намеря
-
отвивам постелята
но вместо теб
сънищата прегръщам

неделя

н

н

н

н

н

н

на тихата

зглеждах се в облаци
а ти привърза ме с плитки
към влажната сласт на пръстта
нереално е всичко
като цвят бял люляк
подобно тиха река
в неделен следобед
потъвам
и реем се после
свежи зелени листа

със стъпка
по-тиха
от походката
на мъртвата котка
навлиза гневът във главата ми
с бяс заразен сън
чист във устата си
пяна в стомахът ми

когато погледна ръцете си
вече не виждам моите

влажна тъгата ми
в тихо неделие
кондензира в главата ми

мълвят рибите
в тишината на сенките
мъртви са птиците

сам
в сън
съм

и не им вярвам
нито на теб
нито на птиците

прах
при прахта
съм
плът
във плътта
нескрита за другите

родил се
и хванал съдбата за шията
и нейните парещи жили
прокопали канали в ръцете му
дълбоковдълбани пътеки
почти без разклонения
примирил се
и чакал
да бъдат те извървяни
но нещо във него
тайно се счупило
нищо никъде
не се губи
и докато спокойно
вървял той по пътеките
вените търсещи пръстите
започнали да набъбват
и колкото по-хладно приемал каналите
толкова по-топли били пръстите
-
дълбоки и ясни канали
втъкала съдбата във дланите
но сърцето му компенсирало
с многоброй криволичещи вени
преплетени една върху друга
по повърхността на ръцете му

повей на думи
дни на промени
силните дни
се размиват
в безграничното време

говоря те.
а ти чуваш само шума от спуканите мехурчета на речната пяна в устата ми.
глдеам те.
а не виждаш цветната мозайка от камъчета в очите ми,
пораждащи спираловидните завихряния на повърхността.
знаеш ли в каква посока изтичам изобщо?
вир ли съм, или бързей?

на черна страх стри
отровните нишки
на безплодните мисли-
кухи фантазии
на сакати надежди.
и после приготви отвара
една част ми даде
да здържа под езика
другата втри в лявата зеница
а после затананика
приспивна мелодия
на сутринта бях вече повърнал думите
и не виждах какво има вляво от мене
и само усещах присъствие

две очи имам тютюневи, две истини.
едната с ближния за хляб размених.
другата стрих и свих на цигара.
и сляп приседнах на камъка до змията
и разчупих хляба на три къшея-
за мен, за ближния, за змията.
и тримата се нахранихме. после
сляп но сит запалих цигарата.
нея запазих за себе си цялата,
защото така са ме учили ближните:
на гладен стомах не е хубаво да се пуши

една сутрин той се събуди и видя на тавана над него изписано с цвят на тютюн:
аз съм по-големият брат на Малкия принц. името ми е Меланхолия.
какво непривично име за момче, помисли си,
какво от това, аз съм принц, братът на Малкият принц, и също като него си имам планета, синя планета, нямам Роза, но имам Поле от жълти макове.
вечер той ги целува по цветовете преди да заспят. после вдишва жълтия им прашец и мечтае- цветни фантазии, в които преобладава червеното.
червен плюш. червени течности. червено около цветното на очите. брат му и русите му коси оцветени в червено. червените коси на червената Роза. ах Роза, но аз имам моята Поле от жълти макове.
не. сутрин. отново.
едно от кокалчетата за предричане на ористниците липсвало при раждането му.
сякаш винаги нещо ми се изплъзва; и оцвети половината макове в червено.
отново. да. вечер. да. тази вечер прашец от жълтите макове за оцеветени в червено фантазии. и, ах да, прашец от червените макове за убийството на оцветените в жълто вчерашни спомени.
една сутрин той не се събуди и не видя на тавана над него изписано с цвят на тютюн.
от оцветените в червено руси коси на брат ти заровени в синята почва на твоята синя планета се роди Поле от жълто-червени макове, братко.

във ритъма
на дъжд и пролет
през зимата
се раждат думите
и образи
на облаци
прииждащи от запад
първо перести и ефимерни
после черни
изпълнени със гръм
искри и стонове
пулсират жилите
в дисонанс със вените
във електиречесто
кроя емоции
със дим и течност
мъгла и мътни
шаблонът на творение
което с кал
в подобие на себе си
създавам
и двамата
в игра на сливане
си мислим огледалото
във ритъма
на дъжд по ламарина
изтича времето
светкавица
и гръм и трясък
в звука на счупено
облизвайки надлъжно ръбове
поглъщайки прозрачното
изтривайки обелките на спомени
броим парчетата на огледалото

с незабравимото непримирим сън

три думи погълнати
влага меланхолия тръни
три думи изречени
в поглед в премигване в взиране
в три думи изтрих времето
паяжината и паякът
спомени
три нишки в основата
сме аз ти-другите
-
намирах спокойствие в сънища
сега е нужно да създавам илюзии

в неслучването ни
ще се запазим вечно

това
което
никога
не е било
не ще и бъде
когато днес
е Без
то няма време

две огледала
с издрани до болка гърбове
от иглите на погълнати образи
две огледала
които почиват си в липса
и безкрай на възможност
две огледала
се оглеждат едно в друго
в отсъствие
изписано от неприсъствие на отражение
никой никога не ще я види

никой никога не ще я види
когато сме сами

из Как е, С. Бекет

без да знаем че всеки напуска винаги един и същ
отива винаги при един и същ винаги губи същия оти-
ва към този който го напуска напуска онзи който
отива към него нашата правда

***
ако приемем че като палачи имаме интерес да
останем на място то като жертви той ни кара да
потеглим

според тези две желания които се борят във вся-
ко сърце би било нормално второта да надделе до-
ри с малко

защото видяхме го още по времето на пътувания-
та и изоставянията единствено жертвите пътуват

палачите им са като вкаменени вместо да се хвър-
лят по следите им десен крак дясна ръка бутай дър-
пай десет метра петнайсет метра те остават там къ-
дето са били изоставени може би също резултат от
правдата ни

въпреки че и тя е донякъде намаляла
съдържайки за всеки един същото задължение
точно онова да бягаш без страх и да преследваш
без надежда

и ако в този късен час все още можеш да възпри-
емаш други светове

толкова справедливи колкото и нашият но не тол-
кова добре организирани

може би има един доста милостив за да приюти
местата където никой не изоставя никого не чака
никога никого и никога две тела не се докосват

и ако това може да ни се стори странно без про-
визии за да ни подкрепят ние бихме могли да се вла-
чим ей така по волята на страданията си събранни
на запад и стремящи се към едно несъществуващо
спокойствие

парата
отмила мръсното
от тялото
разсеяна
във огледалото
се единява
със стъклото
на прозорците
и в плод на гравитация
сълзи към тъмното
в бразди през черното
рисува линии
-
баркод
издялкан зад очите
маркира
спомени
и само светнати
под нежен ъгъл
говорят те
несбъдване

във липсите
погълнат
от отсъствие
на плът и дъх
и осезанието ти
се сблъсквам с себе си
безформен
жълт като тютюн
и плътен
в черното на зеница
дълбая в кал
повръщам тиня
изтривам сетива
без аромат
безчуствен съм
за полъх
единствен
в интуиция
гадая
неопределеното присъствие
на двамата ни няма днес-
ще се завия
с огледалото

ръцете ми нежни като сърцето ми

ръцете ми
наковалня са
любопитството-
чукове
гравирам нейните истини
черни и парещи
в месото
под ноктите
там в мекото
да бъдат запазени
за денят
когато в облак се превърна
с тях
да се привържа за земята
подобно на хвърчило
а северняк
се казва вече болка

увлечен в спомена
на двамата ни няма днес
но има утре
се погубвам
в себе си с сега
въоръжен
обезкостявам спомени
до мекото на гнило
подлагам под главата си
наместо камък
и се оповавам
в тихото
с което ми говориш
процепи в безвремето
тълкувани с червеното
и думите и образии
области на другите
във несъгласие
се обладавам
сам за себе си повърхност
с неравности
рисувам пясични и замъци
и ще погълна
морска пяна
липсите
заключени във сол и влага
до пределите на точка
линиите ще се сливат
времето когато ще ни няма

уморени клепачи
бранят нежно правата си
пред студеното
вибриращо бръмчащо
на луминисцентната
бяла светлина
горд като гроб
червен поглед сте
неоправдани и неогладени
неогледни образи
родени под
плод на фантазия
мега-его заразен
събличащ форма
изтриващ смисъл
уморен поглед
гладна мисъл
фрагменти
като парчета на пъзел
рисуват основното ястие

някога две следи чертаят окръжност
където скитници вещаят
вятър и пясък
в море от възможности- невъзможен
и червен като облак прозрачен
потъвам без време и номер
някога някак си ще преоткрия дъното
твърдо като тиня и изгнили плодове
там в миризма на отлежало
ще преглъщам втеб и други
с думи образи и 5 квадрата с ръбове заоблени
до точка:

животът във книга
е като книгата на живота
сътворена в безброй страници
без заглавие автор или корици
свят изграден само в потенции
без номера факти и снимки
бяла е почти кръгла
избирам една страница
подходяща за теб и я изяждам
после преживям преживяванията
избирам една страница
откъсвам я
но вместо кръв
изтича нова книга
с корици заглавие и автор
с красиво изписани номера на страниците
текст и прочие за прочити
свят изграден само от спомени
връщам книгата-страница на старото й място
и отново всичко е бяло почти кръгло
единствен аз съм ръб и черен
всяка страница самостойна
всеки лист пълнота
без да е цялата книга
и все пак е цялата книга
книгата на живота
е като живот в книгата
ще ме познаете по маската от хартия

потъващ сън
в червеното
забравям себе си
със виното
-
събарям крепости
изваяни от пясък
сол и морска пяна
остават мидите
в които думите
приканват мен
да се прикрия
и притаен от влагата
да се превърна
в твърд седеф
за другите
непробиваем
-
но аз си пия виното
потъващ като сън
в червеното
забравящ себе си
и думите
позволено е на другите
да ме създават в крепост
от пясък, кост
и морска пяна

отлагащ времето
което чака
редом с неизбежността
на двамата ни няма днес
но има утре
-
предъвквам
бляскава до вчера истина
която само в болката остана
ще я преодолея за пореден
и последен път
-
представящ
как без пролет
замръзнали цветя се размразяват
в ухание на сливане на облаци
ще те желая

в мълчание
въобразих си
мъртва е критичността
в думите премерени
прикрих се
сред неяснота
мъгла
и спомени
-
промяна на вяъра-
вятърът на промята
ебал съм му мамата
-
с дъхът си
издувам платната на кораба
с умът си
рисувам следи във вълните
с очите
съзирам фар във очите ти
а разбивам се във скалите-
истини в плитчините
а водата-
давещ се във главата
-
когато без глас
зовеш помощ
ще съм удавник
живо-погребан
под излишните ти баналости
в крайности
забравил за острови
ще се рея сред обалци
вдъхващ чуждата влага

чакам
глъч пренебрегнал
подкрепян
от син дим
броя фасове
наместо минути
вдъх подир вдъх
глъдка след глъдка
по тих
и от на бирата
пяната
докато думите
са необходимости
вода са
за рибите
и страх
от себе си да забравя
прегазен от архетипове
се предавам
сам себе си да владея

като тиха
горчива утайка
мислите
потъват към дъното
облекли липсите
с думи и образи
там точките
властват над линии
а очите са
поглед във себе си
-
обичам
още преди
изговорени думите
с езика си
да разбърквам утайката
в спирали и облаци
творец съм на формите
убиец на смислите
живеещ във усета

в очите ми
оглежда се
слепотата
на голата истина
опипва
своите отражения
като изповедник
търсейки
желания
недооформени
в решения
които да погълне
и да повърне
през устата ми

по тихото
което е сред думите
ще те позная
във липсата на звуци
между фразите
и само поглед сме
тогава
две истини
горят в очите:
прах при прахта!
плът във плътта!