полен

брулил го вятъра
и в ароматен повей после се слели
ала с отмирането на бурята
бил изоставен
и плакъл той
редом с дъждовните капки
търсил утеха в земята
единствен приятел
за него оставала влагата
така под светлината на нощните лампи
в бледожълти блудкави очертания
вещае той Края на локвите
а пресъхвайки нашепват му те
мъртъв си
няма да чуеш повече вятъра